Gallery Gallery

Waves Before The Quake

Wed, 03 Sep 2025 01:00:00 +0300

Buna 3, Varna
Location: Pop Up New Ventura on 22 Sofia Street.

8 September, at 6 pm: a conversation with the artist Meredith Drum during Bye Bye Buna A Sunset Farewell, Bulgarian-Soviet Friendship Park-Monument at 68 Vasil Levski Blvd.

In the church, in the pubs,
A deafening murmur could be heard.
– Ivan Vazov, Gramada (1879)

Caroline Arhuero’s manifesto for Buna 3 references Era 5.0, a term that has been used in recent years by academics and policy-makers to describe a conceptual movement towards a more human-centred, sustainable and resilient society, where humans and technology, including robots and AI, are imagined to work collaboratively.
Meanwhile, a handful of technocrats have plundered the entire history of human intellectual and creative productivity and turned it into fodder for their new synthetic text and image extrusion machines. Their marketing departments are working overtime to convince us that the synthetic output of these contraptions is somehow comparable to human thought, reason, and creativity, and is quickly approaching something they call artificial general intelligence.
To avoid any critical analysis of this power grab, society is kept distracted with artificial culture wars, manufactured divisiveness, and politics that appear to serve no purpose other than to undo decades or even centuries of developments in human rights.

Against this backdrop, an unusually large number of sharp, political works were submitted for the Buna 3 open call. These works are very specific in the woes they criticize, and their demand for accountability.
From the proposals received, we selected works for Waves Before The Quake in which we recognise the deafening murmur of our times.

The Yo-yo of God by Neno Belchev is probably one of the most ominous of all the works in Waves before the Quake. It depicts ‘Fat Man’ the atom bomb, as a yo-yo toy, attached to Christ’s hand in the gesture of blessing to create a single gesture that unites divine blessing and total annihilation. Like a modern-day Sword of Damocles, the work alludes to the ever-present and imminent danger posed by those who wield power, knowledge and technological skills in the name of their god.

A Rare Breed During Dark Days by curators and artists Albena Baeva and Rene Beekman deploys a new mythological creature and folk rituals to dispel the evil spirits that incite hatred of anything or anyone who is “not like us” in the name of some false understanding of tradition, religion or patriotism. These evil spirits tirelessly preach that “others” cannot possibly have the same rights as us or live like us because they are happy, colourful, female, queer, foreign agents, traitors, or, ultimately, enemies of the people.

I Am From There When I Am Here, by Bulgarian-Turkish artist Melih Nehat takes on hundreds of years of bigotry along with the false construct of nationalism. Instead of defining ourselves through borders and limitations, as concepts like nations or ethnicity do, Melih’s I Am From There When I Am Here reminds us that being human exists only in our shared experiences, and that we each carry countless influences from others. It is this colourful collection of influences that makes each of us uniquely who we are.

R.R.M. Revolving Red Monuments is an international collaboration between American artist Meredith Drum, Bulgarian artists Albena Baeva, Eva Davidova, Slava Savova, Dessislava Terzieva, Martin Atanasov, Rositsa Getsova, Elena Kaludova, and Kalin Serapionov and Russian-American artist Nikita Shokhov.
The works in this collaboration reflect on and re-evaluate Cold War-era monuments and the way in which history repeats itself by producing new generations of corrupt political leaders, intent on dismantling democratic institutions, civil rights, and social and cultural programmes.

The final work in Waves Before The Quake is Avela Admon’s The Cairn Within Me. This work is a response to the cairn, or грамада (gramada) in Bulgarian, which existed in front of the Varna municipality for over a decade following Plamen Goranov’s self-immolation in 2013.
In Bulgarian folk custom, a gramada is erected when each member of the community throws a stone in a designated spot while cursing the perpetrator(s) of a particularly serious crime. The resulting pile of stones or cairn is interpreted as a symbolic grave of the perpetrators.
The Varna municipality has removed the cairn that appeared since 2013 more than once, only for the community to resurrect it.
Avela Admon’s The Cairn Within Me is the product of all the crimes for which she feels a stone should be thrown, and a curse should be spoken. At the same time, it provides the audience with a never-ending supply of virtual stones to carry with it and cast as needed.
The Cairn Within Me has a visual resemblance to Rene Magritte’s The Castle of the Pyrenees. The title of this work refers to the French expression “building castles in Spain” (bâtir des châteaux en Espagne) meaning dreaming or making plans that are unlikely to be realized. By painting The Castle of the Pyrenees, Magritte, of course, defied the expression. Like Magritte’s castle in Spain, The Cairn Within Me reminds us of the immense power of imagination to propel us to achieve the impossible.

Watching the works in Waves Before The Quake is like watching a tsunami in reverse; waves are about to trigger earthquakes.

Вълни преди земетресението

Wed, 03 Sep 2025 01:00:00 +0300

БУНА 3, Варна
Локация: Pop Up New Ventura, ул. „София“ 22.

8ми септември, 18:00 ч.: разговор с художничката Мередит Дръм на Bye Bye Buna A Sunset Farewell, Парк-паметник на българо-съветската дружба на бул. „Васил Левски“ 68.

В черковата, по кръчмите
глух ропот се слуша.
– Иван Вазов, Грамада (1879)

Манифестът на Каролин Арюеро за Буна 3 се позовава на Ера 5.0 - термин, който се използва през последните години в академичните среди и от политици, за да опише концептуалното развитие насочено към едно центрирано върху човека, устойчиво и приспособимо общество, в което хората и технологиите, включително роботи и изкуствен интелект, се предполага, че работят в сътрудничество.
А през това време една шепа технократи ограбват цялата история на човешката интелектуална и творческа продуктивност и я превръщат в храна за своите нови машини за синтетично създаване на текст и изображения. Техните маркетингови отдели работят извънредно, за да ни убедят, че синтетичният продукт на тези устройства по някакъв начин е сравним с човешкото мислене, разум и творчество и бързо се доближава до нещо, което те наричат общ изкуствен интелект.
За да се избегне всякакъв критичен анализ на тази борба за власт, обществото бива занимавано с изкуствени културни войни, фалшиво разделение и политика, която изглежда не служи за нищо друго, освен да разруши десетилетия или дори векове на развитие в областта на правата на човека.

На този фон необичайно голям брой политически произведения бяха подадени към отворената покана на Буна 3. Тези произведения са много конкретни в критиките си към проблемите и в изискването си за отчетност.
От тези предложения избрахме пет произведения за „Вълни преди земетресението“, в които разпознаваме оглушителния шум на нашето време.

„Йо-йото Божие“ на Нено Белчев е вероятно едно от най-смразяващите произведения в изложбата „Вълни преди земетресението“. То изобразява атомната бомба Fat Man като йо-йо, прикрепено към ръката на Христос в жест на благословия, създавайки единен жест, който обединява божествената благословия и пълното унищожение. Като съвременен Дамоклев меч произведението препраща към вечно присъстващата и непосредствена опасност, която представляват онези, които упражняват власт, знания и технологични умения в името на своя бог.

„Рядка порода за черни дни“ на кураторите и художници Албена Баева и Рене Бeeкман представя ново митологично същество и народен ритуал, който пропъжда злите духове, подклаждащи омразата към всичко и всички, които „не са като нас“, в името на някакво погрешно разбиране за традицията, религията или патриотизма. Тези зли духове неуморно проповядват, че „другите“ не могат да имат същите права като нас или да живеят като нас, защото са щастливи, пъстри, жени, хомосексуални, чуждестранни агенти, предатели или в крайна сметка врагове на народа.

„Аз съм от там, когато съм тук“, на българско-турския художник Мелих Нехат разглежда стотици години на нетолерантност успоредно с фалшивата конструкция на национализма. Вместо да се определяме чрез граници и ограничения, както това правят понятия като нации или етническа принадлежност, творбата на Мелих „Аз съм от там, когато съм тук“ ни напомня, че човешкото съществуване е възможно само в нашите споделени преживявания и че всеки от нас носи безброй влияния от другите. Именно тази пъстра колекция от влияния прави всеки от нас уникален.

„R.R.M. Въртящи се червени паметници“ е международно сътрудничество между американската художничка Мередит Дръм, българските художници Албена Баева, Ева Давидова, Слава Савова, Десислава Терзиева, Мартин Атанасов, Росица Гецова, Елена Калудова и Калин Серапионов, както и руско-американския художник Никита Шохов.
Творбите в това сътрудничество отразяват и преоценяват паметниците от епохата на Студената война и начина, по който историята се повтаря като създава нови поколения корумпирани политически лидери, решени да разрушат демократичните институции, гражданските права и социалните и културни програми.

Последната творба във „Вълни преди земетресението“ е „Грамадата в мен“ на Авела Адмон. Тази творба е отговор на грамадата, която съществуваше пред община Варна в продължение на повече от десетилетие след самозапалването на Пламен Горанов през 2013 г.
В българските народни обичаи грамада се издига, когато всеки член на общността хвърля камък на определено място, докато проклина извършителя (извършителите) на особено тежко престъпление. Получената грамада се тълкува като символичен гроб на извършителите. Община Варна премахва не веднъж грамадата, която се появява от 2013 г. насам, но общността я възстановява.
„Грамадата в мен“ на Авела Адмон е резултат от всички престъпления, за които тя смята, че трябва да бъде хвърлен камък и да бъде произнесено проклятие. В същото време тя предоставя на публиката безкраен запас от виртуални камъни, които да носят със себе си и да хвърлят, когато е необходимо.
„Грамадата в мен“ има визуална прилика с картината „Замъкът в Пиренеите“ на Рене Магрит. Заглавието на тази работа се отнася до френският идиом „да строиш замъци в Испания“ (bâtir des châteaux en Espagne), което означава да мечтаеш или направиш планове, които са малко вероятни да бъдат реализирани. С картината „Замъкът в Пиренеите“ Магрит разбира се опровергава идиомът. Подобно на замъка на Магрит в Испания, „Грамадата в мен“ ни напомня за огромната сила на въображението, която ни тласка да постигнем невъзможното.

Да гледаш творбите във „Вълни преди земетресението“ е като да гледаш цунами наобратно: вълните са на път да предизвикат земетресения.

Култ

Sat, 26 Apr 2025 01:00:00 +0300

Невъзможни професионални условия на труд е призрак, който преследва българските творци от десетилетия - неуморен, познат и нежелан. Всичко - от елементарните условия за създаване на изкуство до редкия лукс на конструктивна критика, или ако посмеем да мечтаем, на работещ пазар на изкуството - каквото и малко да е съществувало преди, сега е в пълен разпад.

Галерия „Галерия“ е построена върху тези развалини, а те намират пътя си в художествената практика на авторите на галерията.

В началото на 2010 г. на българския скулптор Александър Вълчев се налага да се мести многократно между различни апартаменти. Без място за работа, без финансиране, без материали и с наближаващ краен срок за предстояща самостоятелна изложба, Александър започва да създава скулптури от кашоните, в които доскоро е държал личните си вещи. Изложбата „Скулптурата като хоби“ съдържа идеи, които се появят отново в по-късните работи на Александър.

Една от тези идеи е тежката, необятна, монументална невъзможност да се твори.
За „Нов живот“ в Гьоте институт в София (2015 г.) Александър изгражда стена от кашони, която прави част от изложбата недостъпна.
Друга творба, „Обелиск“ (2019), се състои от кашон с размерите на менхир, покрит с рисунки на опитите на художника да борави с обекта, докато пренебрегва стандартизираните символи за това как трябва да се носи, напечатани върху самата кутия.
В „Руините на един непостроен мост“ (2024 г.) Александър се занимава с тихия провал на едно обещание: премахването на знаков мост над река Янтра като ключов елемент от вече одобрен план за градско облагородяване - тихомълком отпаднал, преди да бъде осъществен.

За изложбата си в галерия „Галерия“ Александър създава нова творба, озаглавена „Култ“, в която обръща внимание на структурите, които оформят материалното ни съществуване: система за разпределение на богатството, която третира ресурсите като уравнение с нулева сума, което уж е природен закон. Работата е под формата на стилизирана мегалитна структура, покрита с рециклирани кашони, използвани за транспортиране на продукти от най-скъпите и влиятелни марки в света.

„Култ“ съществува само в добавена реалност. Скулптурата може да бъде видяна, но не и докосната. Тя представлява руина в едно спекулативно бъдеще, въпреки актуалността на кризите, към които насочва. „Култ“ е едновременно артефакт и знамение: реален в своята композиция, в своя коментар, но увиснал в пространството с поглед към време извън обхвата ни.
„Култ“ ни изправя пред едно бъдеще, което ни се струва толкова реално, колкото и условията, които правят невъзможна професионалната артистична практика днес.

Александър Вълчев е скулптор, който живее и работи в София. Има магистърска степен по скулптура от Националната художествена академия и по фотография от Нов български университет. През 2004 е резидент по програма „Сите Интернатионал Дез`Ар“ в Париж, а през 2008 получава стипендия за специализация в CCN, Грац, Австрия.

Неговите самостоятелни изложби включват „Конструктивни колебания” (2019) в ИСИ – София; „Как да се държим с обекта” в галерия „Кредо Бонум” (2019); „Скулптурата като хоби” (2014) в галерия „Аросита”; „Нов живот” (2015) и „Ние обичаме кучетата и кучетата ни обичат“ (2011) в Гьоте Институт България.
Участва в международни фестивали като „Дунавски диалози”, Нови Сад, Сърбия (2018); UAMO, Мюнхен, Германия (2016); Месеците на фотографията: Виена, Австрия (2008), Любляна, Словения (2007) и Братислава, Словакия (2007).

Cult

Sat, 26 Apr 2025 01:00:00 +0300

The impossibility of professional working conditions has been a ghost that has haunted Bulgarian artists for decades — tireless, familiar, and unwelcome. Everything — from the basic conditions for creating art to the rare luxury of critique or, dare we dream, a functioning art market — whatever little existed before, it all lies in ruins.

Gallery Gallery was built on these ruins, but they have also found their way into artistic practice.

In the early 2010s, Bulgarian sculptor Alexander Valchev found himself repeatedly moving between apartments. With no space to work, no funding, no materials, and the deadline for an upcoming solo exhibition casting its shadow, Alexander started creating sculptures out of the boxes that, until recently, held his personal belongings. That show, Sculpture as a Hobby, contained several ideas that would resurface in Alexander’s later work.

One of those ideas is the weight, the immensity, the inescapable monumentality of this inability to create.
For New Life at the Goethe Institute in Sofia (2015), Alexander built a wall out of cardboard boxes that made part of the show inaccessible.
Another work, Obelisk (2019), consists of a menhir-sized cardboard box covered in drawings of the artist’s attempts to manhandle the object while he ignores the standardised handling symbols along the box’s base.
In Ruins of an Unbuild Bridge (2024), Alexander addresses the quiet failure of a promise: the removal of a signature bridge across the Yantra River as a key feature of an approved urban revitalisation plan — silently dropped before it was realised.

For his show at Gallery Gallery, Alexander created a new work titled Cult, in which he turns his attention to the structures that shape our material existence: a system of wealth distribution that treats resources as a zero-sum equation, allegedly a law of nature. The work takes the form of a stylised megalithic structure, covered in recycled cardboard from boxes once used to transport products from the world’s richest and most powerful brands.

Cult exists only in augmented reality. It can be seen but not touched. The work exists as a ruin in a speculative future — though the materials and the crisis it points to are of the present. Cult is both artefact and omen: real in its composition, real in its commentary, yet simultaneously suspended in a space and pointing to a time just beyond reach.
Cult confronts us with a future that feels as real as the conditions that make professional artistic practice impossible today.

Alexander Valchev is a sculptor who lives and works in Sofia, Bulgaria. He has a master’s degree in Sculpture from the National Academy of Art and in Photography from the New Bulgarian University. In 2004, he was a resident at the Cité internationale des arts in Paris, and he was a resident at CCN in Graz, Austria, in 2008.

His solo exhibitions include Constructive Fluctuations (2019) at the Institute for Contemporary Art, How to Deal with the Object (2019) at Credo Bonum Gallery, A New Life (2015) at the Goethe Institut Sofia, Sculpture as a Hobby (2014) at gallery Arosita, and We Love the Dogs and the Dogs Love Us (2011) at the Goethe Institut Sofia.
He has participated in international festivals, including the Danube Dialogues Festival in Novi Sad, Serbia, in 2018, UAMO in Munich, Germany, in 2016, the Month of Photography in Vienna, Austria, in 2008, Ljubljana, Slovenia, in 2007, and in Bratislava, Slovakia, in 2007.

В празното, все още незастроено пространство на града

Fri, 24 May 2024 01:00:00 +0300

БУНА 2, Варна
Вижте локациите на Google maps

26 май 2024 г. , 11:00 часа: Кураторски тур с начална точка The Bookstore, ул. Преслав 12

Общественото ни пространство, реално или виртуално, се превръща в частно с цел извличане на печалба с все по-бързи темпове. Пространствата без комерсиална полза са оставени да се борят с мрака, замърсяването и безразличието. Децата, както и възрастните вярват, че там се крият чудовища и се случват лоши неща.

Изложбата „В празното, все още незастроено пространство на града“ използва тези забравени кътчета в град Варна като поставя там скулптури в разширена реалност (AR). Скулптурите ни сблъскват с проблемите на политическия конформизъм, насилието над жените и правата на другите, както и с концентрацията на технологични ресурси, които облагодетелстват малцина, докато причиняват огромни екологични и социални вреди за останалите. Изложбата превръща тези тъмни кътчета на града в места с потенциал, откъдето може да произлезе промяна.

„Много те обичам“ на Елена Калудова е показана в новия постоянен клон на галерия „Галерия“ във Варна. В „Много те обичам“ Елена Калудова танцува танц, подобен на танците, които се срещат по време на сватби и тържества в България и на Балканите. На тениската ѝ от едната страна пише „Мъжете се страхуват, че жените ще им се смеят“. „Жените се страхуват, че мъжете ще ги убият“, гласи отговорът от другата страна. Текстът е цитат от лекция на Маргарет Атууд от 1982 г, но е толкова актуален днес, колкото и тогава. „Много те обичам“ е обвинение в неуспеха на обществото да сложи край на насилието над жени. Фигурата танцува своя празничен сватбен танц в разширена реалност, но в същото време е сред нас. Творбата показва как това насилие остава невидимо, докато ние продължаваме да живеем в ежедневието си.

„Глобален режим > Жена-кон, която изглежда нормална“ от Ева Давидова е остра критика на настойчивото ни екологично и социално самоунищожение чрез рушене на света, в който живеем. Творбата изобразява кръстоска между кон и жена, визуализирана като триизмерен обект във виртуалното пространство. Тази жена-кон е на път да се самоубие по ужасяващ начин. Термините „Глобален режим“ и „нормален“ са взети от начина, по който творбата е технически генерирана в триизмерното пространство, но също така се отнасят до политическата и социалната ситуация, в която се намираме днес. Ние колективно се насочваме към глобално унищожение, което ни се струва наложено и неизбежно. Това състояние изглежда нормализирано и негласно прието поради липсата на действия от наша страна.

„Не е гумена патица“ на Искра Проданова препраща към скулптурата „Гумена патица“ на Флорентин Хофман. Работата на Хофман възхвалява единството на човечеството, разглеждайки световния океан като гигантска вана, в която всички ние си играем с огромна надуваема играчка. Работата на Хофман е посетила много градове по света, но никога България. Скулптурата „Не е гумена патица“ на Искра изобразява как би изглеждала патицата на Хофман, когато стигне до България, ако някога я посети. Нейният игрив жълт цвят е заменен от мрачното черно на петролните разливи и другите замърсявания, причинени от човечеството в тази гигантска вана, която наричаме наши океани. В същото време негативната форма на заглавието е критика към негативизма по презумпция, който е завладял обществения дебат за съвременно изкуство в България.

Глобалното унищожение вече не е заплаха или потенциал във „Флаг, изхвърлен на сушата“ на Албена Баева, а се е превърнало в исторически факт. В антиутопията на Баева океаните са се издигнали, за да покрият земята, а нашата цивилизация е сведена до един-единствен оцелял оранжев спасителен пояс с бял флаг за примирие или прекратяване на огъня забучен отгоре. Белият флаг изглежда съдържа изображение, подобно на QR-код, което при по-внимателно вглеждане не е работещ код, а неуспешен опит за визуализация от страна на генеративен изкуствен интелект. Флагът е последен опит за примирие, създаден от изкуствен интелект, чието потребление на енергия е довело до ръба екологичната система на Земята. Този флаг плава в морето насред централната изложба „Природата на връзките“, с куратор Ирина Баткова и се оказва изхвърлен на сушата като виртуален паметник по време на изложбата „В празното, все още незастроено пространство на града“.

Според древната митология отварянето на кутията на Пандора освобождава злини и скръб, чума и болести. Това било отмъщението на Зевс за откраднатия от Прометей огън, донесъл на човечеството технологии, знания и цивилизация. В „Похищението на Пандора“ Мередит Дръм възстановява Пандора като всеотдайна носителка на циклите на живота и смъртта, и обещанието за начало навсякъде, където има край.

Произведенията от изложбата „В празното, все още незастроено пространство на града“ разказват истории за смъртта и възможното прераждане, за края и възможните носители на ново начало, за днешните чудовища, които се крият в незастроените пространства и които утре ще са носители на нов живот.

Албена Баева и Рене Беекман, основатели на галерия „Галерия“, са кураторите на изложбата „В празното, все още незастроено пространство на града“ за фестивала за съвременно изкуство „Буна“ 2024.

Буна е българското наименование на вълноломна структура, както и стара българска дума за въстание, която послужи като водещо мото при курирането на изложбата.

In the Empty, Still Undeveloped Space of the City

Fri, 24 May 2024 01:00:00 +0300

Buna 2, Varna
See the locations on Google Maps

26 May 2024, 11 am, Guided tour by the curators starting at The Bookstore, Preslav str. 12

Our public spaces, both real and virtual, are privatised at an ever-increasing pace for profit extraction. Not-yet-profitable spaces are left to their own devices to fend off darkness, pollution and indifference.

Children and grown-ups alike believe these not-yet-commercialised spaces are where monsters lurk and where bad things happen.

The exhibition In the Empty, Still Undeveloped Space of the City uses these ignored corners in Varna, Bulgaria, by placing Augmented Reality sculptures in these locations. The sculptures selected for this exhibition confront us with political conformity, violence against women, the rights of others, and the effects of the concentration of technological resources that benefit a few while endangering the rest of us ecologically.

The exhibition turns these dark corners of the city into places of potential, from where change can spring.

Elena Kaludova’s I Love You Very Much is shown at Gallery Gallery’s new permanent annexe in Varna. In I Love You Very Much, Elena Kaludova dances a dance similar to dances common at weddings and celebrations in Bulgaria and across the Balkans while wearing a shirt that displays a text on both sides. “Men are afraid that women will laugh at them”, one side of the shirt reads in Bulgarian. “Women are afraid that men will kill them”, the other side reads in reply. The text is a quote from a lecture by Margaret Atwood from 1982, but is as true today as it was then. I Love You Very Much is, therefore, an indictment of societal failure to end violence against women. The figure dances her celebratory wedding dance in augmented reality yet, at the same time, among us. The work points to how this violence is kept invisible as we go about our daily lives.

Global Mode > Horsewoman Appearing Normal by Eva Davidova is a sharp criticism of our insisted ecological and social self-destruction by wrecking the world we live in. The work depicts a cross between a horse and a woman, rendered as a three-dimensional object in virtual space, that is about to commit suicide in a gruesome way. The terms Global Mode and Normal are taken from how the work is technically rendered in 3D space but also refer to the political and social situation we find ourselves in today. We are collectively heading for global destruction that feels imposed upon us and is inescapable, while this state of about-to-self-desctruct at the same time appears normalised and implicitly accepted by our lack of action.

Iskra Prodanova’s Not a Rubber Duck refers to the Rubber Duck sculpture by Florentijn Hofman. Hofman’s work celebrates humanity’s oneness by considering the world’s oceans as a giant bathtub where we all play with a giant inflatable toy. Hofman’s work has visited many cities around the world but never Bulgaria. Iskra’s Not a Rubber Duck portrays what Hofman’s duck would look like when it reaches Bulgaria should it ever visit, its playful yellow colour replaced by drab black from oil spills and other pollution caused by humankind in this giant bathtub we call our oceans. At the same time, the negative form of the title is a critique of default negativism that has taken over public debate about contemporary art in Bulgaria.

Global destruction is no longer a threat or a potential in Albena Baeva’s Flag Washed Ashore; it has become a historical fact. In Baeva’s anti-utopia, the oceans have risen to cover the earth, and our civilisation has been reduced to a single surviving orange lifebuoy with a white flag of truce or ceasefire on top. The white flag appears to carry a QR-code-like image, which, upon closer inspection, is not a working code but a failed attempt at visualising one by a generative Artificial Intelligence (AI). The flag appears to be a last-ditch attempt at a truce issued by an AI, as its energy consumption pushed the earth’s ecological system over the edge. This flag floats in the sea in the central exhibition The Nature of Connections, curated by Irina Batkova, and ends up washed ashore as a virtual monument in the exhibition In the Empty, Still Undeveloped Space of the City.

According to ancient mythology, Pandora’s opening of the box, which released mischief and sorrow, plague and disease, was Zeus’ revenge for Prometheus’ earlier theft of fire that had brought humankind technology, knowledge, and civilisation. In Pandora’s Snatch, Meredith Drum restores Pandora as the all-giving, the bringer of the cycles of life and death and the promise of a beginning wherever there is an end.

The works in In the Empty, Still Undeveloped Space of the City tell stories of death and potential rebirth, endings and potential bringers of new beginnings, and today’s monsters that lurk in undeveloped spaces and are tomorrow’s bringers of life.

Albena Baeva and Rene Beekman, co-founders of Gallery Gallery, curated the exhibition In the Empty, Still Undeveloped Space of the City for the Buna Festival for Contemporary Art 2024.

Buna is Bulgarian for a breakwater structure and an old Bulgarian word for uprising, which served as a guiding motto while curating this exhibition.

Много те обичам

Fri, 08 Mar 2024 00:00:00 +0200

В „Много те обичам“ виждаме облечена в черно фигура, която участва в празничен танц, изпълнен на забавен каданс.
Фигурата пристъпва бавно надясно, леко раздвижва бедрата си напред-назад, след това се връща назад и отново раздвижва бедрата. Тя вдига ръце над главата си преди да направи крачка назад, обръща се на 180 градуса и продължава назад с една, две, три, четири, пет крачки.

Когато фигурата се обръща, виждаме, че отпред и отзад на тениската ѝ има изписани различни текстове.

„Мъжете се страхуват, че жените ще им се смеят“, пише на български език от едната страна на тениската. „Жените се страхуват, че мъжете ще ги убият“, гласи отговорът от другата страна.

Това са цитати от лекцията „Написване на мъжкия характер“ на Маргарет Атууд от 1982 г. В нея Атууд споделя следната история:

“Защо мъжете се чувстват застрашени от жените?”, попитах един мой приятел мъж.. “Мъжете са по-големи, в повечето случаи могат да тичат по-бързо, да задушават по-добре и имат средно много повече пари и власт.” “Те се страхуват, че жените ще им се смеят” - каза той. Попитах няколко студентки на един семинар по поезия, който водех: “Защо жените се чувстват застрашени от мъжете?” “Те се страхуват да не ги убият”.

В танцуващата фигура от „Много те обичам“ се забелязва известна неловкост. Сенките върху фигурата сякаш никога не се променят. Дрехите не се движат около тялото ѝ, докато ръцете, бедрата и торсът се поклащат напред-назад.

Движенията напомнят на танц, подобен на ориенталския танц или кючека, който е често срещан на сватби и тържества в България и на Балканите.

Движенията, свързани с празнуването на интимни отношения, основани на обещания за вечна взаимна любов, доверие и грижа, сочат една много по-тъмна истина.

Изречението “Много те обичам” е сред най-често използваните от извършителите на домашно насилие срещу жени, за да оправдаят поведението си. Това е магическо заклинание, което трябва да накара всички проблеми да изчезнат.

България е една от последните страни в ЕС и последната страна на Балканите, която все още не е ратифицирала Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, докато местните правоприлагащи органи продължават да не реагират адекватно на случаите на домашно насилие, а средно всеки месец в страната две жени умират от насилствена смърт.

Фигурата в „Много те обичам“ танцува празничен сватбен танц в разширената реалност сред нас, посочвайки тази друга реалност, мисълта за която не допускаме в ежедневието си. „Много те обичам“ е обвинение в неуспеха на обществото.

Елена Калудова живее и работи в Берлин, Германия, където заедно с Марк Поспих ръководи и съ-курира Neue Kunst Initiative Marzan-Hellersdorf и проектното пространство Galerie M.
Елена е завършила специалност „Живопис“ в Националната художествена академия в София през 2010 г. и Weißensee Kunsthochschule в Берлин през 2015 г. Понастоящем е аспирантка в UDK Art in Context, Берлин. От 2013 г. е член на артистичния колектив “Карантина”.
Елена е носител на наградата ESSL CEE 2011 и на наградата DEUTSCHLANDSTIPENDIUM / MART STAM STIFTUNG 2013/2014. Нейни творби са показвани в Австрия, България, Германия, Италия и Русия.

I Love You Very Much

Fri, 08 Mar 2024 00:00:00 +0200

In I Love You Very Much, we see a figure dressed in black, involved in what appears to be a celebratory dance performed in slow motion.
The figure slowly steps to her right, slightly swings her hips back and forth, then steps back and swings her hips again. She raises her hands above her head before she steps backwards, makes a 180-degree turn and continues backwards one, two, three, four, five steps.

As the figure turns, we see that her shirt has different texts on the front and back.

“Men are afraid that women will laugh at them”, one side of the shirt reads in Bulgarian. “Women are afraid that men will kill them”, the other side reads in reply.

The lines are quotes from Margaret Atwood’s 1982 lecture Writing the Male Character. In it, Atwood shares the following story:

“‘Why do men feel threatened by women?’ I asked a male friend of mine… ‘men are bigger, most of the time, they can run faster, strangle better, and they have on the average a lot more money and power.’ ‘They’re afraid women will laugh at them,’ he said… I asked some women students in a quickie poetry seminar I was giving, ‘Why do women feel threatened by men?’ ‘They’re afraid of being killed.’“

At this point, a certain awkwardness in the dancing figure in I Love You Very Much becomes apparent. The shadows on the figure appear never to change. Her clothes never move around her body as her arms, hips, and torso sway back and forth.

The movements suggest a dance similar to oriental dance or the kyuchek that is common at weddings and celebrations in Bulgaria and across the Balkans.

Movements associated with the celebration of intimate relationships based on promises of perpetual mutual love, trust and care are revealed to point to a much darker truth.

The sentence “I love you very much” is among the most used by perpetrators of domestic violence against women to excuse their behaviour. It is the magic spell that is supposed to make everything alright and make all problems go away. Except it doesn’t.

Bulgaria is one of the last countries in the EU, and the very last country on the Balkans, that has not yet ratified the Council of Europe Convention on Preventing and Combating Violence Against Women and Domestic Violence, while local law enforcement continues to fail to address cases of domestic violence adequately, and, on average, two women die a violent death every month in the country.

The figure in I Love You Very Much dances a celebratory wedding dance in augmented reality, yet in the midst of us, pointing to this other reality that we keep out of our thoughts as we go about our daily lives. I Love You Very Much is an indictment of societal failure.

Elena Kaludova lives and works in Berlin, Germany, where she co-directs and co-curates Neue Kunst Initiative Marzan-Hellersdorf and the project space Galerie M with Marc Pospiech.
Elena graduated in Painting at the National Academy of Arts in Sofia in 2010 and the Weißensee Kunsthochschule in Berlin in 2015. She is currently a postgraduate student at UDK Art in Context. She has been a member of the Quarantine Artist Collective since 2013.
Elena won the ESSL CEE 2011 Award and the DEUTSCHLANDSTIPENDIUM / MART STAM STIFTUNG 2013/2014. Her works have been shown in Austria, Bulgaria, Germany, Italy, and Russia.

Плачещата греда

Tue, 04 Apr 2023 01:00:00 +0300

Като деца се излежавахме в тревата през топлите летни дни и гледахме облаците, в опит да намерим такива, които ни причлиат на лица или животни. Ние, хората, правим това всеки ден, накъдето и да обърнем очи. Поглеждаме към предницата на автомобил и виждаме човешко лице. Поглеждаме към огъната метална греда и виждаме човешка фигура.

А сега си представете бъдеще, в което сме заобиколени от технологични обекти, специално проектирани, за да ги възприемаме като близки хора. Свят, за който PR отделите на фирмите за изкуствен интелект и роботика ни убеждават, че ще бъде рай.

В работата си Андрей опитва да издърпа килимчето изпод тази техно-фантазия като внушава, че тези, човекоподобни обекти престават да съществуват, когато няма хора, които да ги възприемат.

Виждаме ги като човешки, защото съзнанието ни им придава това качество. Предната част на колата е просто предната част на колата. Тя се превръща в лице само във вашето съзнание, благодарение на ума ви.

Нещо повече, когато те съществуват под нашето наблюдение, качествата, които им приписваме, се променят в зависимост от средата или ситуацията, в която ги срещаме.

„Плачещата греда“ е поредица от творби, резултат от изследователски проект, в който Андрей Барбу изучава тези идеи. Серията е съсредоточена около метална греда с двойно Т сечение, каквито се използват в строителството. Металната греда е огъната така, че да наподобява човешка фигура. В по-ранните си фотографски принтове, Андрей поставя гредата в различни среди и я обгражда с различни предмети. В резултат на това фигурите заемат различни пози - от коленичене до бягане, и сякаш изразяват различни емоции.

За изложбата си в галерия „Галерия“ Андрей превръща „Плачещата греда“ в гигантска скулптура в добавена реалност (AR). Необходимо е да положим специални усилия и съвсем съзнателно да използваме телефон или таблет, за да разгледаме творбата. Ако не го направим, тя остава невидима, въпреки размера ѝ.

Околностите на галерийното пространство на „Площадка”, със своите порутени социалистически жилищни блокове и полузавършени постройки върху реституирани парцели, са естествено местообитание за тези фигури от метални греди. Сякаш могат да изскочат всеки момент иззад всеки блок и зад всеки ъгъл, сякаш тайно вече превземат нашия свят.

Андрей Барбу се опитва, заедно с други млади архитекти в момента, да постигне обща и устойчива на бъдещето посока на своята практика. Той вижда несигурните граници на областта и бъдещите възможности като начин да се справи с настоящето по “спортен” начин, докато се съотнася и избира от един постоянно променящ се културен контекст.

The crying beam

Tue, 04 Apr 2023 01:00:00 +0300

As kids, we used to lie in the grass on warm summer days, looking at the clouds, searching for faces or animals. We, humans, do this every day everywhere we look. We look at the front of a car and see a human face. We look at a bent metal beam and see a human figure.

Now, imagine a future in which we are surrounded by technological objects explicitly designed to be perceived by us as fellow humans. A world the PR departments of Artificial Intelligence and robotics firms tell us is going to be paradise.

In his work, Andrei attempts to pull the rug from under this techno-fantasy by suggesting that these human-like objects no longer exist when no humans are around to perceive them.

These technological objects are only perceived by us as human because our mind gives these objects that quality. That front of a car is just the front of a car. It only becomes a face in your mind by the power of your mind.

What’s more, when they do exist in our observation, qualities we ascribe to these objects change depending on the environment or situation in which we encounter them.

The Crying Beam is a series of works that result from a research project in which Andrei Barbu examines these notions. The series centres around a metal beam, much like H-channels that are used in construction works. The metal beam is bent to resemble a human figure. In earlier photographic prints, Andrei placed the beam in different environments and surrounded them by different objects. As a result, the figures take on different poses, from kneeling to running, and appear to express different emotions.

For his exhibition at gallery Gallery, Andrei turned The Crying Beam into a gigantic sculpture in Augmented Reality (AR). The effort and technology needed to see the work make this figure disappear when we stop trying. Despite the object’s size.

The surrounding area of our Ploshtadka gallery space, with its run-down socialist apartment blocks and half-finished constructions on restituted plots, acts like a natural habitat for these figures. It is as if such figures could pop up from behind each block and around every corner as if they are secretly already taking over our world.

Andrei Barbu is trying, alongside other young architects at this moment, to reach a general and future-proof direction for his practice. He sees the uncertain boundaries of the domain and the future possibilities as means to deal with the present in a “sportive” manner, picking from and relating to an ever-moving cultural context.